Фестивалът „Алегра“ отдавна се утвърди като културен феномен – остров на високата естетика, който не просто предлага концерти, а изгражда общност. Неговата атмосфера е специфична амалгама от професионализъм на световно ниво и онази интимност, присъща на големите европейски музикални салони.

Изборът на Централен военен клуб за дом на фестивала не е просто логистично решение, а естетическа декларация. Под кристалните полилеи и сред патината на тази знакова сграда музиката намира своя естествен пристан. В този контекст аристократизмът не е поза, а атмосфера – той струи от богатата акустика и историческата памет на залата, провокирайки публиката да притаи дъх още преди първия замах на лъка. „Алегра“ възроди позабравения европейски шик, в който високата култура и градската среда се сливат в органично цяло.

След миналогодишния мащабен успех на „Beethoven Project“, в рамките на който Емануил Иванов разтърси публиката с интегралното изпълнение на петте концерта за пиано, очакванията към „Алегра“ съвсем естествено се повишиха. Почитателите на класическата музика останаха жадни за още смислени зимни срещи, които да разчупят монотонността на сезона.

Тази година фестивалът отговори на предизвикателството с второ зимно издание – The Romantic Project, което надгради вече постигнатото. Началото на тази нова глава ни потопи в темата „Светлини и сенки“ – философско и емоционално пътуване през камерната музика на романтизма. В Струнен квартет №3, оп. 44, №1 от Феликс Менделсон видяхме пораснала и безкрайно уверена Лора Маркова. За онези, които помнят първите ѝ стъпки в майсторските класове на фестивала, бе истински вълнуващо да я видят като зрял лидер, водещ ансамбъла с искряща жизнерадост и артистична яснота.

Контрастът дойде с Клавирен квартет №1 от Йоханес Брамс. Тук лидерството пое дългогодишният приятел на фестивала Валерий Соколов. Неговата цигулка придаде на Брамсовата фактура плътност и драматизъм, които само музикант от неговия ранг може да защити. Соколов отново доказа, че владее изкуството на камерното музициране до съвършенство – той не просто свиреше, а моделираше емоционалния пулс на залата. На рояла бе Емануил Иванов – интелектуалният блясък на неговото свирене се превърна в здравата основа, върху която се изгради цялата архитектура на произведението. Истинско откритие бяха младите Пол Зиантара (виола) и Барна Карой (виолончело) – артисти с аристократична мекота и дълбочина, които се вписаха органично в общия диалог.

Ако откриването предложи класически баланс, вечерта с Екарт Рунге и Жак Амон ни хвърли право в „буреносните“ двайсет години на ХХ век. Програмата „Екстаз на ръба на бездната“ бе музикално изследване на епоха, разкъсвана между декадентския блясък и историческия разлом. Екарт Рунге демонстрира изумителен емоционален диапазон: инструментът му ту плачеше с меланхолията на следвоенна Европа, ту атакуваше с агресивен, почти механичен ритъм, ту се вливаше в страстния пулс на тангото. Жак Амон на рояла беше виртуозният архитект на това пътуване. Свиренето му притежаваше характерната за времето нервност и блясък, превръщайки сценичния им диалог в танц върху острието на бръснарско ножче. Под полилеите на Военния клуб програмата намери своя идеален декор – залата сякаш се преобрази в елитен парижки или берлински салон. Това бе вечер на абсолютна артистична свобода – напомняне, че истинското изкуство се ражда именно на ръба, където красотата е най-крехка и най-органична.

Вечерта стана още по-интимна, благодарение на думите на самия Рунге. Той покани публиката „в кухнята“ на творческия процес, споделяйки лични разкази за всяко произведение. Описвайки композициите като мост между светове, превърна концерта в интелектуално приключение и даде на слушателите ключ към дълбоките пластове на музиката.

Третият концерт – „Сиянието на зората“ – донесе усещане за светлина, простор и благородство. В центъра застанаха две от най-ярките имена на съвременната сцена: пианистът Емануил Иванов и виртуозът Дмитро Удовиченко, който направи впечатляващ дебют пред българска публика. Програмата изгради майсторски диалог между младежкия плам на класицизма и неоромантичната съзерцателност.Секстет оп. 110 на 15-годишния Менделсон е творба, искряща от енергия. Под пръстите на Иванов виртуозната клавирна партия прозвуча с лекота и блясък. Пианото не просто водеше, а обгръщаше струнните инструменти в светъл, почти празничен диалог. Към звездния състав, воден от Удовиченко, се присъединиха Пол Зиантара, Барна Карой, артистичният директор на фестивала – контрабасистът Петър Найденов – и харизматичният виолист Симоне Грамаля.

В Клавирния квинтет в до минор на Ралф Вон Уилямс оживяха мащабни звукови картини. Музикантите преведоха публиката през фолклорни мотиви и монументални емоции, улавяйки типичната за автора носталгична широта.

Особено очакван бе Клавирният квинтет от Емануил Иванов, поръчан от фестивала. Произведението оправда заглавието на вечерта – в авторската си партитура Иванов залага на модерна стилистика и идейна мащабност. Изпълнението разкри сложни звукови пластове и драматична наситеност, поставяйки творбата в контекста на най-актуалните съвременни търсения.

Специален акцент бе присъствието на Дмитро Удовиченко – носител на първа награда от конкурса „Кралица Елизабет“. Той внесе в ансамбъла поразителна енергия и филигранен звук. Дебютът му на българска сцена се превърна в истински празник – неговата цигулка придаваше на музиката особено сияние, показвайки съвсем нагледно защо е сред най-търсените и обожавани солисти днес.

Заключителният концерт – „Мост между вековете“ – се превърна в кулминация на фестивала, обединявайки немския романтизъм с жива педагогическа и артистична традиция. Под палката на диригента Йоханес Шлефли оркестърът и солистът Удовиченко сътвориха вечер, която ще се помни дълго.

Изпълнението на Концерта за цигулка от Феликс Менделсон бе белязано от осезаема приемственост. Първият му изпълнител през XIX век е легендарният 

Фердинанд Давид. Неговата школа, преминала през поколения изтъкнати педагози, достига до Борис Гарлицки – учителя на Удовиченко. Така публиката стана свидетел не просто на виртуозно изпълнение, а на жива традиция, пренесена през вековете.Удовиченко разгърна соловата партия с филигранна техника и благородна енергия. Звукът му бе чист, летящ и озарен, а оркестровият съпровод – лек и пластичен.

Във втората част на вечерта Йоханес Шлефли поведе оркестъра през монументалния лабиринт на последната симфония на Брамс. Интерпретацията бе емоционална и динамична, улавяща есенцията на „есенния“ романтизъм – до финалната пасакалия, прозвучала като тържествен завършек на целия фестивал.

Тази вечер бе доказателство, че класическата музика не е музеен експонат, а жив организъм, оставяйки усещане за цялост, приемственост и висока артистична етика.