През 70-те години на XIX век Брамс, завоювал слава като композитор и диригент в Европа, създал вече значими камерни произведения, постепенно се насочва към големите оркестрови композиции. През 1873 г. той представя майсторската си версия за оркестър на „Вариации върху тема на Хайдн“ с Виенската филхармония.

Симфония №1 в до минор, завършена през 1876 г. е изпълнена за първи път през същата година. Симфония №2 в ре мажор, спокойна и идилична творба, създава през 1877 г. Следва шестгодишна пауза преди Симфония №3 в фа мажор (1883), последвана от Симфония №4 в ми минор (1884–85), вдъхновена, според предположенията, от древногръцките трагедии на Софокъл. Най-важната част отново е финалът, където Брамс използва проста тема от Кантата №150 на Бах, развивайки я в 30 изключително сложни вариации, демонстриращи както техническа виртуозност, така и дълбока емоционална сила.

През този период славата на Брамс постепенно се разпространява извън Германия и Австрия. Швейцария и Холандия оценяват истински неговото изкуство, а концертните му турнета в тези страни, както и в Унгария и Полша, печелят голямо признание. Университетът в Бреслау (дн. Университет във Вроцлав, Полша) му присъжда почетна титла през 1879 г., по който повод Брамс написва „Академична фестивална увертюра“ (1881), базирана на немски студентски песни. Сред другите му оркестрови произведения от този период са Концерт за цигулка в ре мажор (1878) и Концерт за пиано №2 в си-бемол мажор (1881).

По това време съвременниците на Брамс вече осъзнават значимостта на неговото творчество. Той започва да бъде споменаван заедно с Бах и Бетовен като част от т.нар. „трите велики Б“, равен с тях по величие. Въпреки това обаче съществува значителна група музиканти, които не признават неговия гений. Особено ревностните почитатели на по-авангардните композитори от епохата, като Лист и Вагнер, смятат, че Брамс е твърде традиционен и консервативен.

Брамс остава във Виена до края на живота си. През 1875 г. се оттегля като директор на Общността на музикалните приятели и оттогава почти изцяло се посвещава на композицията. При турнета той дирижира или свири на пиано само свои произведения. Поддържа няколко близки приятелства и остава ерген през целия си живот. Лятото прекарва в пътувания из Италия, Швейцария и Австрия. През тези години композира Двоен концерт в ла минор (1887) за цигулка и виолончело, Клавирнотрио №3 в до минор (1886) и Цигулковата соната в ре минор (1886–88). Завършва също радостния Първи струнен квинтет в фа мажор (1882) и енергичния Втори струнен квинтет в сол мажор (1890).

Последни години на Йоханес Брамс

През 1891 г. Брамс се запознава с изключителния кларинетист Рихард Мюлфелд, който го вдъхновява да напише Трио за кларинет, виолончело и пиано (1891), Квинтет за кларинет и струнен ансамбъл (1891) и две Сонати за кларинет и пиано (1894) - образци на техническо и музикално съвършенство.

През 1896 г. Брамс завършва „Vier ernste Gesänge“ (Четири сериозни песни) за бас и пиано, вдъхновени от текстове от Стария и Новия завет. Произведението е изпълнено с меланхолия и размишлява върху преходността на земния живот, като смъртта се възприема като облекчение от страданията и умората. Идеята за творбата се заражда под влиянието на здравословните проблеми на Клара Шуман, която по това време е сериозно болна.

На 20 май 1896 г. Клара умира, а скоро след това Брамс сам е принуден да потърси медицинска помощ, при която се открива сериозно заболяване на черния дроб. Той се появява за последен път на концерт през март 1897 г., а през април 1897 г. във Виена умира от рак.

Наследството на гения

Към края на живота си Йоханес Брамс е не просто уважаван композитор, а вече се счита за жив класик. Докато музикалната сцена се разклонява в различни и често противоположни течения, той остава верен на идеала за „абсолютна“ музика – такава, която въздейства директно върху слушателя, без нужда от думи.

Неговата музика продължава да се изпълнява по целия свят със същата сила – едновременно строга и емоционална, логична и страстна. Тя съчетава духа на реда с романтичната чувствителност, показвайки, че дълбочината и красотата могат да съществуват заедно.