В историята на музиката има произведения, които не просто маркират епоха, а служат за крайъгълни камъни, свързващи различни светове. Такова произведение е Симфония №4 в ми минор, оп. 98 на Йоханес Брамс. Това е последната симфонична дума на един велик творец, който в разгара на своята зрелост решава да погледне назад към миналото, за да построи мост към бъдещето.

Етапът на зрелостта: едно лято в Мюрцушлаг

През летата на 1884 и 1885 г. Брамс се оттегля в спокойствието на австрийските Алпи, в градчето Мюрцушлаг. Той е на 51 години – възраст, в която е натрупал не само слава, но и дълбока житейска мъдрост. Брамс вече не е „младият пророк“, за когото Шуман пише възторжено десетилетия по-рано. Той е майстор, който чувства тежестта на историята върху раменете си.

Самият композитор е бил известен със своето специфично чувство за хумор и остра самокритичност. В писмо до своята близка приятелка Елизабет фон Херцогенберг от август 1885 г., той шеговито описва новата си творба просто като „няколко хорала — или както се казва, антракти“. В същия този разговор Брамс изразява опасенията си, че музиката му е станала „твърде солена“ за вкуса на виенската публика: „Черешите в тези земи не стават сладки, вие не бихте ги яли!“, пише той, метафорично подготвяйки приятелите си за сериозния и трагичен тон на симфонията.

В края на септември 1885 г. Брамс, заедно със свой приятел пианист, изсвирва симфонията на четири ръце пред най-тесен кръг съмишленици. Някои от тях остават стъписани от интелектуалната наситеност и трагизма на музиката, но прочутият диригент и пианист Ханс фон Бюлов е напълно запленен от нея.

Премиерата през октомври 1885 г. под диригентството на самия Брамс е триумф, който циментира мястото му на най-големия симфоничен композитор след Бетовен.

Пиететът към Бах: основата на моста

Брамс не е бил просто композитор; той е бил един от най-големите познавачи на старата музика за своето време. Изследва задълбочено бароковия контрапункт, фугата и пасакалията – не като академично упражнение, а като източник на морална и художествена дисциплина. Неговият пиетет към Йохан Себастиан Бах граничи с религиозно преклонение. В епоха, в която мнозина гледат на Бах като на „суха математика“, Брамс вижда в него архитекта на човешката душа.

Централният „мост“ в Четвъртата симфония се намира в нейния финал. Брамс прави нещо нечувано за XIX век – възражда бароковата форма на пасакалията. За тема на този грандиозен финал той заема басовата линия от финалния хорал на Баховата кантата №150 („Nach dir, Herr, verlanget mich“). Тези осем прости, възходящи ноти се превръщат в гръбнака на 30 гениални вариации. Това е върховното доказателство за философията на Брамс: че най-дълбоката емоция се нуждае от най-строгата форма, за да бъде разбрана.

Формата и духът: трагедия без фалшива утеха

Симфония №4 е уникална с това, че отказва да завърши с триумфален мажорен акорд. Тя започва в ми минор и завършва в ми минор – един безпощаден, но величествен цикъл.

• I. Allegro non troppo: Още началото е необичайно – темата не заявява себе си веднага, а сякаш се поражда постепенно. Счита се, че е вариант на Бахов хорал (със същия хорал започва и последното произведение на Брамс – 11 хорални прелюдии за орган). Меланхолията тук е дълбока, но овладяна.
• II. Andante moderato: Архаично звучене и почти църковна строгост. Медните инструменти напомнят за старинен хорал, а времето сякаш се забавя.
• III. Allegro giocoso: Единственият истински изблик на енергия. Картина на народно веселие – груба, земна радост и рядък момент на необуздана жизненост.
• IV. Allegro energico e passionato: Финалът – пасакалията – е сърцето на творбата. Вариации, които не водят към победа, а към неизбежен край.

Именно с тази симфония Брамс се сбогува с Виена на 3 март 1897 г. Вече смъртно болен, той присъства на нейното изпълнение във Виенската филхармония под диригентството на прочутия Ханс Рихтер.

От вчера до днес: история на безсмъртието

След смъртта на Брамс неговата Четвърта симфония продължава да вълнува и провокира. В началото на XX век Арнолд Шьонберг пише своето прочуто есе „Брамс Прогресивният“(Brahms the Progressive), в което доказва, че Брамс всъщност е положил основите на модерната музикална мисъл, защото използва техниката на „развиващата се вариация“ (developing variation). Той показва как Брамс взима една малка музикална клетка (като темата от 8 ноти на Бах във финала на 4-та симфония) и я преобразява постоянно, създавайки сложна и асиметрична музикална тъкан, която е в основата на по-късния музикален модернизъм.

Днес тази симфония се счита за абсолютния връх в симфоничното творчество на Брамс. Тя е истински „мост през вековете“, защото ни учи как да уважаваме традицията, без да спираме да търсим нови хоризонти.