Ханс Айслер (1898–1962) е една от най-интригуващите фигури в европейската музика на XX век. Неговата кариера е неразривно свързана с политическите и социални катаклизми на епохата – от блясъка на Ваймарската република през ужасите на нацизма до идеологическите битки на Студената война. Айслер е композитор, който е вярвал, че музиката е оръжие за промяна и е посветил живота си на създаването на ангажирана музика. Той е най-известен с композирането на националния химн на Източна Германия, с дългогодишното си творческо сътрудничество с Бертолт Брехт и с музиката, която пише за филми.

От Ученик на Шьонберг до Изгнаник

Роден във Ваймарска Германия, Айслер е син на австрийския философ Рудолф Айслер. След Първата световна война той става един от най-способните ученици на Арнолд Шьонберг във Виена, като бързо усвоява авангардните техники, включително додекафонията. Скоро обаче той се дистанцира от естетиката на “изкуството заради самото изкуство”.

През 20-те години Айслер се премества в Берлин, става член на Комунистическата партия и започва да работи в тясно сътрудничество с Брехт. Айслер пише музика за няколко пиеси на Брехт, включително „Решението“ (Die Maßnahme) (1930), „Майката“(1932) и „Швейк във Втората световна война“ (1957). Те също си сътрудничат по протестни песни, които възхваляват и допринасят за политическите вълнения във Ваймарска Германия в началото на 30-те години. Тяхната „Песен на солидарността“ се превръща в популярно бойно знаме, което се пее на улични протести и публични събрания в цяла Европа, а „Балада за параграф 218“ е първата песен в света, протестираща срещу законите, забраняващи абортите. Песните на Брехт-Айслер от този период са склонни да гледат на живота от „долу“ – от гледна точка на проститутки, мошеници, безработни и работещи бедни. От 1931 до 1932 г. той си сътрудничи с Брехт и режисьора Слатан Дудов по филма за работническата класа “Kuhle Wampe” през 1929 г.

След идването на нацистите на власт през 1933 г., музиката на Айслер е забранена, а той е принуден да емигрира. Прекарва години в Европа, а след това и в САЩ, където работи в Холивуд (композира музика за филми, включително за номинирания за Оскар филм Hangmen Also Die!). През 40-те години, по време на “лова на вещици” на сенатор Маккарти, Айслер е обвинен във връзки с комунизма и е принуден да напусне САЩ. В крайна сметка се установява в Източен Берлин (ГДР), където остава до края на живота си.

Песните на Изгнаника: “Hollywood Songbook”

Докато живее в изгнание в Лос Анджелис (1942–43 г.), Айслер композира песни, които събира в сборника “Hollywooder Liederbuch”. Текстовете са основно на Брехт, но включват и стихове на класически и съвременни поети. Музиката на Айслер комбинира елементи от класическата, романтична и експресионистична традиция, но включва и модерни и популярни влияния, понякога дори референции към шлагер или блус.

Тематиката на песните отразява опита на емигрант, бежанец, наблюдател на войната и разрухата. “Hollywood Songbook” е силно личен, политически и обществен дневник, превърнат в музика, който третира теми като изгнание, копнеж по дома, социална несправедливост и страх. Интересен е фактът, че въпреки заглавието, за Айслер „Холивуд“ е символ на масовата култура, на комерсиализацията, и чрез тези песни той поставя „индивидуално, лично изкуство“ срещу това.

“An den kleinen Radioapparat” – Песен на Изгнанието

„An den kleinen Radioapparat“ (Към малкия радиоапарат) е една от най-проникновените песни в Hollywood Songbook (номер 3), по текст на Бертолт Брехт.

• Символът на Радиото: Образът на „малкото радио“ е мощен символ. Описан като „малък сандък“, който музикантът е носил, бягайки „от къща към влак, от влак към кораб“, то е единственият начин за изгнаника да чува вестите и гласовете от дома. Радиото се превръща в символ на връзка, на памет и на протест.
• Музикално Внушение: Музиката на песента е кратка, но пронизително внушава усещането за състоянието на бежанеца – тревога, страх, носталгия и живо съзнание за опасност. Песента е история на едно изгнание, на чувството за раздяла и бездомност.

„Hollywood Songbook“ и песни като „An den kleinen Radioapparat“ показват как изкуството може да бъде и документ, и глас на изгонените, на потиснатите, на бежанците – история, която продължава да вдъхновява.