Когато чуете музиката на Николай Капустин за първи път, веднага се запитвате: „Това импровизация ли е?“. Звукът е толкова жив, свободен и „суингиращ“, че изглежда сякаш се ражда в момента под пръстите на пианиста. Истината обаче е друга – всяка нота, всяка сложна джазова хармония и всеки луд синкоп са прецизно записани върху нотния лист. Капустин е феномен: композитор, който успява да опитоми дивия дух на джаза в строгата архитектура на класиката.

От Горловка до Московската консерватория

Историята на Капустин започва на 22 ноември 1937 г. в Горловка, Украйна. Музикалното му приключение стартира още в детството, а на 13 години той вече е написал първата си малка соната. Истинското му оформяне като виртуоз обаче се случва в Московската консерватория. Там той учи под зоркото око на Александър Голденвейзер – един от стълбовете на руската пианистична школа.

Докато през деня Капустин овладява дисциплината на класиката, вечер открива един различен свят чрез записите на Оскар Питърсън и Арт Тейтъм. Това раздвоение между строгия академизъм и джазовата свобода се превръща в негов артистичен подпис.

Композиторът, който не искаше да бъде джазмен

В годините на Съветския съюз джазът е бил приеман с подозрение – музика, която властите не винаги одобряват. Но Капустин не се стреми към бунт, а към синтез. Той често е казвал: „Аз не съм джазов музикант. Аз съм композитор, който пише джаз.“ За него джазът не е просто стил, а език.

През живота си той създава над 160 произведения, в които Баховият контрапункт се среща с блус прогресиите, а виртуозността на Лист и Рахманинов се преплита с лекотата на клубния пианист, сред които:

• 24 джазови прелюдии и фуги, Op. 82 – вдъхновени от Бах, но с джазов език.
• Десет сонати за пиано – мащабни творби с блестяща пианистична техника.
• Осем етюда в джазов стил, Op. 40 – изпълнявани от пианисти като Марк-Андре Амлен.
• Концерти за пиано и оркестър – смесица от джазов бигбендов стил и симфонична виртуозност.
• „Nearly Waltz“, Op. 96 и „Бурлеска“, Op. 97 – примери за неговата зряла стилова еклектика.

Капустин рядко е свирил публично, но неговите собствени записи се считат за еталон. Днес творбите му са задължителна част от престижните клавирни конкурси по целия свят.

Музикалното пътешествие на Op. 96 и Op. 97

Две от най-зрелите му творби, „Nearly Waltz“ и „Бурлеска“ (написани около 2007–2008 г.), показват нагледно този перфектен баланс.

„Nearly Waltz“ (Почти валс), Op. 96, е иронично намигване към танцовата традиция. Това не е валсът, който бихте чули на бал във Виена. Той е разчупен, носталгичен и малко „крив“, напомнящ за Шостакович, но през призмата на Бил Евънс. Тук тритактовият пулс е само скелет, върху който Капустин рисува със сложни джазови акорди и неочаквани ритмични обрати.

Веднага след него, „Бурлеска“ Op. 97 ни удря с експлозивна енергия. Пиесата е моторна и жизнерадостна, напомняща за остротата на Прокофиев, но с виталност, която само джазът може да вдъхне. Тя изисква от пианиста не просто скорост, а желязна дисциплина – бързи октави, агресивни акорди и постоянна смяна на настроенията.

Късното признание и вечното наследство

Дълго време Капустин остава в сянка – твърде модерен за консервативната музикална сцена и твърде „академичен“ за традиционните джаз клубове. Едва през 90-те години светът най-накрая го открива. Днес музиката му се изпълнява от световни величия като Марк-Андре Амлен, Стивън Осборн и Вадим Руденко.

Марк-Андре Амлен описва таланта му най-точно: „Капустин е гениален в начина, по който прави джаза напълно класически и класиката напълно джазова.“

Когато слушаме Капустин днес, ние не просто слушаме ноти. Ние ставаме свидетели на диалог между две епохи и два свята. „Nearly Waltz“ и „Бурлеска“ са точно това – елегантна игра и чиста енергия, които доказват, че в музиката граници няма. Концерт с тези произведения е повече от изпълнение; то е магия, в която класиката най-после се е научила да суингира.