Има произведения в класическата съкровищница, които не просто се слушат, а се преживяват като среща със стар приятел. Концертът за цигулка в ми минор, оп. 64 на Феликс Менделсон Бартолди е точно такова – символ на съвършенството, което помирява класическата чистота с романтичната страст. Това е творбата, която дефинира романтичния инструментален концерт и до днес остава най-изпълняваният и обичан цигулков концерт в света.

Приятелството, родило съвършенството: Менделсон, Давид и Йоахим

Историята на този шедьовър е неразривно свързана с две от най-големите имена в историята на цигулката. Макар светът да го познава като произведение на Менделсон, неговото раждане е плод на едно дълбоко професионално доверие и сътрудничество.

• Фердинанд Давид – „Гласът“ на концерта: Когато през 1835 г. Менделсон става директор на Лайпцигския оркестър „Гевандхаус“, той веднага кани за свой концертмайстор виртуоза Фердинанд Давид. Работата по концерта продължава цели шест години (1838–1844) – период на интензивно творчество, но и на физическо изтощение за композитора. Менделсон непрекъснато изпраща чернови на Давид с въпроси: „Удобно ли е това за пръстите?“, „Звучи ли достатъчно блестящо?“. Давид помага за оформянето на техническите пасажи и на иновативната каденца. Той е и солистът на триумфалната премиера на 13 март 1845 г. в Лайпциг.
• Йозеф Йоахим – „Посланикът“: Макар концертът да е посветен на Давид, легендарният Йозеф Йоахим (започнал пътя си като 12-годишно протеже на Менделсон) става неговият най-голям застъпник. Йоахим казва за него:

„Германците имат четири големи концерта за цигулка. Най-безкомпромисният е на Бетовен. Този на Брамс се съревновава с него по сериозност. Макс Брух написа най-завладяващия, но най-съкровеният, бисерът на сърцето – това е концертът на Менделсон.“

Революция под маската на нежността

Менделсон е бил реформатор, който въвежда в този концерт своите новаторски идеи по изключително фин начин:

• Директното начало: За разлика от Концерта на Бетовен, който започва с пет удара на тимпаните и дълга оркестрова експозиция, при Менделсон солиращият инструмент влиза почти веднага с онази незабравима, рееща се тема в ми минор, която сякаш се ражда от самия въздух.
• Непрекъснат поток (Attacca): Трите части на концерта са свързани без пауза. Менделсон е искал да предотврати прекъсването на магията от аплодисменти между частите и да запази емоционалната цялост на произведението.
• Каденца на ново място: Традиционно каденцата (соловата импровизация) е в края на първата част. Менделсон я поставя в средата – тя не е просто показ на виртуозност, а мост, който отвежда слушателя към репризата (повторението на основните теми).

Пътят от меланхолията до светлината

Творбата е майсторски баланс между класическия ред и романтичния плам:

• Първа част (Allegro molto appassionato): Изящна, леко меланхолична, но изключително виртуозна.
• Втора част (Andante): Истинска „песен без думи“ – толкова интимна и лирична, че дъхът спира. Тя е остров на спокойствието.
• Трета част (Allegretto non troppo – Allegro molto vivace): Финалът е истински фойерверк. Преминаването в Ми мажор ни пренася в света на „Сън в лятна нощ“ – ефирен, искрящ и изпълнен с елфическа лекота.

Съдбата на шедьовъра: От триумф до забрана и вечност

Концертът веднага е признат за еталон, но историята му има и своите мрачни периоди. По време на Третия райх в Германия музиката на Менделсон е забранена поради неговия еврейски произход. Нацистите дори се опитват да поръчат на водещи композитори (включително Рихард Щраус) да напишат „заместващ“ концерт върху същата тема, но никой не се осмелява да се състезава с гения на Менделсон. След войната концертът се завръща на сцените по целия свят като символ на непреходната хуманност и триумфа на духа над идеологията.