Повечето от нас си представят Моцарт пред клавесина, но малцина знаят, че той е бил също толкова виртуозен цигулар. Именно тази негова любов към четирите струни ражда една от най-слънчевите му творби, чиято истинска история излезе наяве сравнително скоро.

Дълго време музиколозите (включително в първия каталог на Кьохел) са вярвали, че този концерт е написан през 1775 г., заедно с останалите четири. Но през 80-те години на миналия век се прави революционно откритие чрез анализ на водните знаци на хартията и химическия състав на мастилото. Оказва се, че хартията е същата, която Моцарт е използвал в Италия и веднага след завръщането си в Залцбург през 1773 г. Това прави Концерт №1 не просто „начало на серията“, а изолиран предвестник, написан две години преди останалите цигулкови концерти – истинско „дете чудо“ на жанра, в което италианското слънце среща австрийската дисциплина..

Италианското „Bel Canto“ на четири струни

Връзката между италианските пътешествия на Моцарт и този концерт е фундаментална. Само месец след завръщането си от последното голямо турне на Апенините през март 1773 г., Волфганг завършва тази партитура. В Италия той се докосва до изкуството на майстори като Пиетро Нардини и школата на Тартини, където цигулката не е просто инструмент, а имитация на човешкия глас.

Във втората част (Adagio) цигулката буквално пее като сопрано в италианска опера (opera seria). Този маниер на „пееща мелодия“ е директен пренос от оперните театри в Милано и Неапол. Финалът (Presto) пък носи искрящото чувство за хумор на комедия дел арте и италианското Buffo. Музиколозите откриват поразителни прилики между този концерт и произведенията на италианеца Луиджи Бокерини. 17-годишният Моцарт съзнателно използва най-модерния за времето си „галантен стил“, за да впечатли своята публика.

Между гения и господаря: Животът в „златната клетка“

Концертът е написан в период, в който Моцарт работи като платен концертмайстор в Придворната капела на Залцбург, ръководена от княз-архиепископ Йероним фон Колоредо. Този оркестър от 40 души е бил професионална машина за музика, но и място на сериозни ограничения.

Архиепископът, строг представител на Просвещението, изисквал краткост и яснота – той мразел дългите и претрупани композиции. Това обяснява защо Първият концерт е толкова директен, свеж и лишен от излишни орнаменти. Въпреки че Колоредо е третирал музикантите си като прислуга, 17-годишният Моцарт използва виртуозността на цигулката, за да покаже, че неговият дух не може да бъде затворен в рамките на залцбургския двор.

Любопитни детайли от архивите

• Моцарт срещу Моцарт: Написвайки този концерт, Волфганг е трябвало да докаже на баща си Леополд (автор на най-известната цигулкова школа по онова време), че е усвоил неговите уроци, но и че е намерил свой собствен, по-модерен път.
• Капризът на Брунети: Въпреки че Моцарт пише концерта вероятно за себе си, по-късно той го предава на наследника си в оркестъра – италианеца Антонио Брунети. Писмата на Моцарт разкриват, че той не е харесвал Брунети като човек (наричал го „груб и недодялан“), но е уважавал техниката му. Брунети обаче се оплакал, че оригиналният финал на Концерт №1 е „твърде старомоден и научен“. За да му угоди (и за да запази мира в оркестъра), Моцарт написва споменатото Rondo KV 269. Това е рядък случай, в който Моцарт се съобразява с чуждо мнение и коригира готова творба.

Музикална архитектура на радостта

Слушайки Концерт №1 днес, ние ставаме свидетели на момента, в който бароковият модел окончателно се пропуква под натиска на класическата виталност. Творбата е структурирана като блестящ симфоничен калейдоскоп в три части:

Allegro moderato: е изградена с архитектурна прецизност. Тук няма агресивна виртуозност. Тя е „перлена“ – бърза, светла и елегантна. Солистът започва енергичен диалог с оркестъра, в който цигулката не доминира грубо, а води интелигентен разговор. Моцарт ни показва, че виртуозността може да бъде остроумна, а не просто демонстративна.

Adagio: Емоционалният център на концерта. Тук срещаме „младежкия“ Моцарт в неговата най-чиста форма – необременен от трагизма на късните си години. Цигулката „пее“ дълги, лирични фрази, които докосват сърцето със своята светлина.

Presto: Финалът е истинско приключение. Той е бърз, на места почти „препускащ“ и изисква изключителна лекота на лъка. Това е типичен пример за моцартовото чувство за хумор – всичко завършва с лекота и усмивка.

Изборът на тоналността Си бемол мажор не е случаен. В бароковата и ранната класическа естетика тази тоналност се е свързвала с ведрост, достойнство и благородство. Тя не е така „блестяща“ и открита като Ре мажор (традиционната тоналност за цигулкови концерти), а е по-мека и кадифена. Това обяснява защо Първият концерт звучи толкова елегантно и „възпитано“, без излишна патетика.

Защо това произведение е важно днес?

Защото в този концерт няма пози. Това е музика на радостта от самото съществуване. В свят, преситен от сложни концепции и драматични конфликти, Концерт №1 на Моцарт ни връща към идеята за музиката като „изящно забавление“, което обаче носи в себе си зародиша на божественото. Това е мостът, по който италианската свобода преминава в австрийската дисциплина, за да създаде съвършения баланс, който днес наричаме класика.