В края на XVIII век Европа стои на прага на нов свят.

След векове, в които разумът, науката и редът управляват човешката мисъл, настъпва умора от студената яснота и строгата логика на Просвещението. Светът се променя бурно – феодализмът отстъпва място на индустриалната епоха, обществата преживяват революции и национално-освободителни движения, а човекът започва да търси себе си в този нов, динамичен свят.

Точно в този момент на исторически и духовен прелом се ражда романтизмът – епоха, в която в центъра застава личността със своите вътрешни преживявания, страсти, мечти и борби. Разумът отстъпва място на чувството, на въображението и на копнежа по идеалното и недостижимото.

От този копнеж се ражда нова духовна буря – романтизмът, вихър от чувства, мечти и въображение, който скоро ще завладее целия континент.

Романтиците откриват красотата в природата, в мистичното, в миналото и в свободата. Те се бунтуват срещу ограниченията на обществото и издигат култа към индивидуалността и гения. Изкуството вече не служи на правилата и порядъка, а изразява неповторимия вътрешен свят на твореца – неговите страсти, болка, самота и мечти. То вече не трябва да бъде просто красиво и подредено – то трябва да отразява поривите, чувствата и драмите на човешката душа.

Това е време, когато поетите се превръщат в пророци, художниците – в бунтовници, а музикантите – в глас на човешкото сърце.

През 1774 г. младият Йохан Волфганг фон Гьоте издава „Страданията на младия Вертер“ – роман, който разтърсва цяло поколение. Вертер плаче, страда, обича и не намира място в света – и именно в тази ранима, човешка слабост хората откриват себе си.

Философи като Фридрих Шилер и братята Шлегел издигат идеите за свобода и въображение – за тях творецът е пророк, който говори на света чрез изкуството.
В същия дух Каспар Давид Фридрих рисува своите дълбоко символични пейзажи, като „Странник над морето от мъгла“, които изразяват вътрешния свят на човека, неговата тъга, самота и усещане за божественото в природата.

Почти едновременно, отвъд Ламанша, Уилям Уърдсуърт и Самюъл Тейлър Колридж публикуват „Lyrical Ballads“ (1798) – сборник, който поставя началото на английския романтизъм. В техните стихове поетите възпяват тревата, реката, самотната пътека и човека, който мечтае под звездите. Природата вече не е просто фон, а живо отражение на човешката душа.

Малко по-късно романтичният порив избухва с нова сила в пламенните стихове на Пърси Биш Шели и Джон Кийтс, а Лорд Байрон създава образа на романтичния герой – горд, бунтовен, самотен, обсебен от страст и обреченост.

След бурята на Френската революция (1789) идеите за свобода и индивидуализъм се разпространяват като огън. Художници като Франсиско Гоя и Йожен Делакроа превръщат платната си в сцени на страст, ярост и бунт – Гоя рисува ужаса на войната, а Делакроа – свободата, която води народа.

Музиката на новия век

В музиката този нов дух избухва с Третата симфония „Ероика“ (1804) на Лудвиг ван Бетовен – произведение, в което човекът е едновременно герой, страдалец и мечтател. Произведение, което проправя пътя към романтизма в музиката.

След Бетовен идва цяла плеяда от композитори – романтици – всеки със собствен глас, разказващ истории за любов, страдание, бунт и мечта.