Виена – вечният притегателен център на музикалния гений и сцена на най-големите симфонични триумфи – е невидимата нишка във финалната програма на Allegra. Градът на триумфите на Бетовен, Брамс и Щраус-син стои в основата на празничния катарзис на тази вечер.

Концертът започва с увертюрата „Егмонт“ – бетовеновия музикален паметник на свободата. Създадена през 1810 г. сред грохота на обсадена Виена, творбата превръща трагичната съдба на граф Егмонт в сияйна „Симфония на победата“. Във фа минор композиторът рисува тиранията чрез ритъма на сарабандата, а самотният обой е гласът на надеждата. След драматичната пауза – музикалната екзекуция – настъпва триумфът на светлината.

Тази линия на духовна сила продължава в монументалния Концерт за цигулка в ре мажор, оп. 77 на Брамс – плод на дълъг творчески диалог с Йозеф Йоахим. Наричан „концерт срещу цигулката“ заради своята титанична трудност, той превръща солиста в мислител, който спори с оркестъра. Пасторалното начало прераства в драматични двойни грифове, а във втората част Брамс поверява главната мелодия на обоя – изпитание за артистичното смирение на солиста, преди финалът да избухне в унгарски ритми.

На сцената излиза изключителната Йоана Гойчеа, лауреат на най-престижните конкурси и притежател на исторически „Гваданини“ от 1761 г. Нейният интелигентен звук и огнен темперамент разкриват дълбоката човешка емоция на брамсовата партитура.

От огъня на унгарските ритми преминаваме естествено към увертюрата към „Цигански барон“ на Йохан Щраус-син – най-амбициозната му творба, написана за неговия 60-годишен юбилей. Тук Щраус надскача оперетата и създава музикален паметник на Австро-Унгария, изпълнен с екзотични мотиви и прочутия „Валс на съкровището“. Унгарският колорит свързва Щраус и Брамс не само стилово, но и лично – Брамс е бил сред най-ревностните му почитатели.

Под палката на Джеймс Лоу, майстор на оркестровия баланс, Фестивалният оркестър „Алегра“ превръща финала в звуков фойерверк. Така програмата затваря своя кръг: от героичния патос на Бетовен, през философската дълбочина на Брамс, до искрящата виенска радост на Щраус – напомняйки, че изкуството неизменно води към светлината.