В някакъв смисъл независима от останалите си 8 сестри е и Пета симфония на Бетовен; неговата съдбовна Пета. Граф Николаус Д’Арнонкур я смяташе за откровено политическо произведение и се надсмиваше над приказките за Съдбата и нейните подканяния да ѝ се отвори; смяташе, че това са измишльотини на  Бетовеновия секретар Антон Шиндлер. Политическото може да се събере тук в кратката формула in Tirannos/Срещу тираните. Глухотата изглежда не пречи да чуваш отчетливо ударите на съдбата; така сочи тази велика симфония: глух за бръщолевенията – ти ясно долавяш най-важното.

…Предопределението. Свободата… Не изглежда кощунство да се каже, че Българска рапсодия „Вардар“ в национален контекст има популярността и значението, които има Петата симфония на Бетовен в световен – или поне – европейски. Творението на младия Владигеров върху мелодия на неговия първи учител Добри Христов кара сърцата да играят, челата да се вдигат, а телата да тръпнат. Сякаш сме във финалната сцена на „Тъй рече Заратустра“: Танцувайте! Смейте се! Издигайте се! – „едничък чуй се вик“ (както се казва песента от Добри Христов - основа на рапсодията). Ала „българско, твърде българско“, ако перифразираме автора на „Заратустра“ за автора на рапсодията, посветена с наивна прямота от него „На борещата се за независимост Българска младеж във Вардарска Македония“.

Страстно интермецо между рапсодията и симфонията е прочутият цигулков концерт на Макс Брух. Концерт, разположен удобно между Брамс, Менделсон, Шуман, творба в която – необичайно – солистът заявява присъствието си с бурна каденца в началото. Но, разбира се, не помним музиката само заради тази особеност. Вярваме, че интерпретацията на съвсем младата възпитаница на Коля Блахер Лора Маркова ще принуди уморително познатото да ни заговори различно, неочаквано…