Когато мислим за великите майстори на миналото, често си ги представяме като недосегаеми фигури, борещи се с боговете. Франц Шуберт е точно обратното – той е тихият поет, който превръща болката, радостта и ежедневието в музика. Животът му прилича на кратък, но интензивен проблясък, който променя завинаги начина, по който слушаме и чувстваме изкуството.

В този блогпост ще се потопим в неговия живот и творчество.

Музикалното гнездо: Семейството на Шуберт и първите стъпки

Роден на 31 януари 1797 г. във Виена, Франц израства в едно многобройно, скромно и дълбоко музикално семейство. Баща му, Франц Теодор Шуберт, е уважаван и строг учител в енорийско училище, чиито музикални интереси и умения като виолончелист любител превръщат семейния дом в истинско творческо огнище и вдъхновяват децата да развият вродените си заложби.

Бащата и по-големите братя – Игнац и Фердинанд – свирят редовно у дома. Именно те откриват необикновения талант на малкия Франц. Баща му го учи на цигулка, а Игнац – на пиано. Скоро Франц започва уроци при Михаел Холцер – органист и хормайстор на местната църква в Лихтентал. Холцер остава толкова поразен от усета на момчето към пианото и органа, че често споделял със сълзи на очи на баща му: „Никога не съм имал подобен ученик.“

Това бързо развитие ражда прочутия семеен струнен квартет, който свири всяка неделя у дома: бащата свири на виолончело, по-големите братя Игнац и Фердинанд са на цигулките, а младият Франц поема виолата. Именно за този състав Франц пише най-ранните си струнни квартети. Брат му Фердинанд остава негов най-близък приятел и опора до края, като се грижи за него, когато е болен и спасява безценния архив от ръкописи след кончината му.

Императорската семинария и благословията на Салиери

През 1804 г. ангелският глас на малкия Шуберт привлича вниманието на Антонио Салиери – най-влиятелния музикален авторитет във Виена по онова время. Благодарение на изключителния си вокален талант, през ноември 1808 г. 11-годишният Франц печели стипендия в престижния Stadtkonvikt (Императорската семинария) и става част от придворния хор.

В семинарията момчето не само пее като солист, но свири и втора цигулка в оркестъра на училището, където за първи път се докосва до мащабните симфонии на Моцарт, Хайдн и своя идол Бетховен. Тези години му носят и нещо безценно – запознанството с Йозеф фон Шпаун, Алберт Щадлер и Антон Холцапфел, които ще останат негови приятели за цял живот.

Гениалността на Шуберт проличава бързо. Салиери лично започва да му преподава музикална теория и композиция. Младият Франц твори с плашеща скорост – от първата си клавирна фантазия за четири ръце, през десетки песни и камерна музика, до Първата си симфония, като понякога дори получава честта да дирижира училищния оркестър.

Между дълга и изкуството: Сивото ежедневие и спасителното приятелство

В края на 1813 г. Шуберт напуска Семинарията и с неохота тръгва по стъпките на баща си – преминава учителско обучение и започва да преподава на най-малките ученици в неговото училище. В продължение на години младият гений понася монотонна и изтощаваща работа, която го потиска дълбоко и засилва склонността му към меланхолия и депресивни състояния.

Въпреки сивотата обаче, Шуберт твори с необикновена скорост. 1815 година се превръща в истинско творческо чудо – тогава той композира огромно количество музика, сред която и около 150 песни! По това време той се запознава с бъдещите си най-близки приятели Анселм Хютенбренер и Йохан Майрхофер. През същата година се влюбва и в младото сопрано Тереза Гроб, за която пише няколко духовни творби. Законът от 1815 г. обаче изисква младоженецът да докаже, че има средства за издръжка на семейство – финансова летва, която бедното учителче никога не успява да прескочи, и любовта им остава трагично неосъществена.

Спасението идва от приятелите му. Осъзнавайки неговото нещастие в училището, през 1816 г. заможният му приятел Франц фон Шобер го кани да се премести у дома му. Шуберт напуска учителството и се отдава изцяло на изкуството, споделяйки: _„Композирам всяка сутрин и когато едната пиеса е готова, веднага започвам друга.“_Скоро след това Шобер го запознава с влиятелния баритон Йохан Михаел Фогл, който става най-пламенния популяризатор на неговите песни (Lieder) във виенските музикални среди.

„Шубертиадите“ – раждането на една бохемска легенда

Тъй като големите виенски концертни зали остават затворени за него, музиката на Шуберт намира своя дом в частните салони на виенската интелигенция. Така се раждат знаменитите „Шубертиади“ (Schubertiaden).

Това са вечери, организирани от негови приятели – поети, художници, певци и философи. В затворена, задушевна атмосфера, на чаша вино, Шуберт сядал зад пианото и свирел часове наред, а приятелите му пеели най-новите му песни. Тези сбирки се превръщат в символ на виенския романтичен бохемски дух – бягство от сивото и строго ежедневие в света на чистата естетика.

Кръгът около него събира интелектуалния авангард на Виена – поети като харизматичния Франц фон Шобер и меланхоличния цензор Йохан Майрхофер, държавници с усет към изкуството като Йозеф фон Шпаун, великия драматург Франц Грилпарцер и философи като Франц фон Брухман. Тези вечери обаче не са били съвсем безобидни в епохата на Метерниховия режим. През 1820 г., по време на сбирка в дома на поета-бунтар Йохан Зен, тайната полиция нахлува и арестува присъстващите, включително Шуберт, по подозрение в революционна конспирация – ярък пример, че бохемският кръг на композитора е носил опасен свободолюбив дух.

Полетът на гения: Сценични разочарования, финансови битки и благословията на Бетховен

Периодът между 1819 и 1821 г. бележи изключителен скок в зрелостта на Шубертовия стил. Дотогава по-големите му творби се изпълняват предимно от самодейния оркестър в Гунделхоф, но сега музиката му най-накрая си проправя път към широката публика.

Оперната фикция и 20-те провалени проекта

Вдъхновен от първите си сценични стъпки през 1820 г. – когато оперите му „Братята близнаци“ (Die Zwillingsbrüder) и „Магическата арфа“ (Die Zauberharfe) се поставят на виенска сцена – Шуберт се увлича по театъра. За съжаление, това се превръща в най-болезнената му амбиция. Той се захваща с над 20 сценични проекта, които завършват с неуспех.

Операта му „Алфонсо и Естрела“ (1822) е отхвърлена (отчасти заради слабото либрето на приятеля му Франц фон Шобер), а грандиозната „Фиерабрас“ (1823) е покосена от модата по Росини и италианския оперен стил, пленил Виена. Музикалната му комедия „Конспираторите“ е забранена от цензурата заради заглавието си, а „Розамунда“ е свалена след едва две представления поради лошото качество на самата пиеса.

Пробивът с „Горски цар“ и битката с издателите

Докато сцената му убягва, репутацията му извън нея расте. Първоначално издателите са скептични – Антон Диабели отказва да купува творбите му директно и в началото се съгласява да ги печата само срещу комисионна. Преломният момент настъпва през март 1821 г., когато великият баритон Йохан Михаел Фогл изпълнява баладата „Горски цар“ (Der Erlkönig). Триумфът е абсолютен. Диабели започва да плаща редовни авторски хонорари, а Обществото на приятелите на музиката (със силното застъпничество на влиятелната фамилия Сонлайтнер) редовно включва Шубертовите квартети и увертюри в програмите си.

Срещата с идола и божествената искра

Шуберт прекарва целия си съзнателен живот в същия град, в който твори идолът му Лудвиг ван Бетховен. Младият Франц изпитва свещен трепет и благоговение пред него, възкликвайки:

„Кой изобщо може да направи нещо след Бетховен?“

През 1822 г. съдбата най-накрая ги среща лично, макар и без да се стигне до пряко творческо сътрудничество. Години по-късно обаче, вече на смъртното си легло, Бетховен разглежда някои от ръкописите на Шуберт и остава поразен. Прочути са думите, които великият композитор произнася със сълзи на очи:

„Наистина, искрата на божествения гений пребивава в този Шуберт! Той ще направи страхотна сензация в света.“

Зрелост сред сенките: Последните години, несподелената любов и вечните шедьоври

Последните години от живота на Шуберт са белязани от болезнен парадокс – докато тялото му бавно се предава на болестта, а ежедневието му е притиснато от бедност, самота и отчаяние, творческият му гений достига своя абсолютен зенит.

Ето основните крайъгълни камъни от този зрял, белязан от сенките период:

• 1822 – 1823 г. Появяват се първите тежки симптоми на сифилиса – диагноза, равна на смъртна присъда. Въпреки ужаса, Шуберт заявява новия си монументален стил със знаменитата „Недовършена симфония“ (D. 759), изящната песен „Ти си покоят“ и първия си вокален цикъл „Хубавата мелничарка“ (D. 795).
• 1824 г. Период на тежка депресия, бедност и физическо страдание. Шуберт бяга в камерната музика, създавайки Октет във фа мажор, оригиналната Соната за арпеджоне и своя трагичен квартетен шедьовър**„Смъртта и момичето“**. (Повече за разтърсващата история и психологическата бездна зад този период прочетете в специалната ни статия за квартета)
• Лятото на 1824 г. Преподава в замъка Зселиз на фамилията Естерхази. Претворява унгарските и циганските ритми в късната си музика и преживява плаха, напълно безнадеждна и тиха любов към младата си ученичка, графиня Каролине Естерхази.
• 1825 г. Една от малкото щастливи и спокойни години. Пътува из Горна Австрия, където е посрещнат с изключителен възторг от публиката, а творчеството му най-накрая му носи финансова стабилност и признание.
• 1826 – 1828 г. Шуберт се установява трайно във Виена (с едно последно посещение в Грац през 1827 г.). В тези финални месеци той създава съкрушителния вокален цикъл „Зимен път“ (D. 911), прекрачвайки границите на познатия музикален език.

Жанров преглед на творчеството на Шуберт

Творчеството на Шуберт е жанрова панорама, която се простира далеч отвъд границите на класическата форма. Сърцето на неговото наследство са над 600-те песни (Lieder) – от драматичния „Горски цар“, който превръща пианото в галопиращ кон, до екзистенциалния „Зимен път“, който изследва границите на човешката самота. В симфоничния жанр той извървява забележителен път: от ранните, почти хайдновски творби, до ефирната „Недовършена“ симфония и титаничната „Голяма“ симфония в до мажор. Клавирното му наследство е не по-малко богато – от интимните „Музикални моменти“ и „Импромптюта“, които звучат като споделени тайни, до късните сонати, в които пианото се превръща в цял оркестър. Най-сетне, камерната му музика е огледало на неговата психологическа зрялост: ако ранните му квартети са леки и свежи, то късни шедьоври като Струнния квинтет в до мажор (D. 956) се нареждат сред най-мощните и емоционални драми, писани някога за струнен ансамбъл.

Недотам известни факти: Човекът зад очилата

Зад гениалния композитор стои един скромен, леко затворен и изключително симпатичен човек:

·       Прякорът „Гъбката“ (Schwammerl): Шуберт е бил изключително нисък и набит – едва около 1.52 м. Приятелите му нежно го наричали „Schwammerl“.

·       Очилата, които никога не свалял: Шуберт бил екстремно късоглед. Често спял с очилата си, за да може в секундата, в която се събуди сутрин с вдъхновение, веднага да започне да пише.

·        Китарата като тайно оръжие: Шуберт е бил гений с феноменален вътрешен слух. Той е композирал предимно наум. Китарата е била практичен, евтин и преносим заместител на пианото, с който е можел бързо да изпробва акорди или да акомпанира на приятелите си по време на бохемските вечери, когато наблизо е нямало роял.

Смъртта и последното желание

През ноември 1828 г., изтощен от коремна треска (вероятно тиф), Шуберт усеща края си. Последното му желание е да бъде погребан възможно най-близо до своя идол – Лудвиг ван Бетховен, починал само година по-рано.

Желанието му е изпълнено. Днес двамата великани почиват един до друг в Централното гробище на Виена. На надгробната плоча на Шуберт поетът Франц Грилпарцер написва думи, които отекват в историята:

„Музиката погреба тук богато съкровище, но още по-прекрасни надежди.“

Франц Шуберт си отива твърде млад, но ни оставя музикално наследство, което и до днес ни напомня: „Този, който обича музиката, никога не може да бъде напълно нещастен.“